За морето накратко

Ей ме на! Пак съм си тук...

Не ми се връщаше, ей богу! Ама хич!

Гората – едно хубаво място, което не се оказа така спокойно, както изглежда отвън. Ами да! Дори предното лято, когато за първи път зърнах плажа на Иракли въобще не подозирах, че това не е всичко! Бях омагъосана от морето, което се разливаше подканващо пред мен и не можех да повярвам на очите си! на около 3 километра от една табела на пътя Варна- Бургас се крие това кътче! Май не случайно не е отбелязано на картата, а за него разбираш от някой, който е бил там и е попил поне част от атмосферата на безкрайната наслада, която те обзема от докосването на небето, пясъка, гората и човешкото въображение, изпъстрило целия плаж със всякакви причудливи украшения, каменни фигурки, подрънкващи джунджурии, ветропоказатели и изсъхнали дървета, превърнати в удобен стол например, на който можеш да поседиш сутрин, наблюдавайки изгрева и отпивайки на глътки или глътчета морската свежест. Миналата година се случи точно така – бяхме на стоп и се чудехме на кой къмпинг да се отбием, когато един приятел звънна, няма случайни звънки и случайни приятели, . . . речено-сторено. Само дето забрави да ни предупреди, че там няма магазини и, че който не си носи, може и да няма какво да яде. За наше щастие се намериха добри хора, които отиваха до близко цивилизовано място и обещаха да ни вземат малко сирене, хляб и салам! Не се появиха същата вечер . . . , тъкмо бяхме прежалили парите, които им дадохме и пийвахме сутрешното си кафе, планирайки да оберем всички зрели къпини от пътя, водещ към Иракли, когато се появиха и ни се извиниха, че не са могли да ни намерят вечерта! Кефффф голям! Бяха взели и сиренце, и хляб, и салам!!!

Та така, тогава първата вечер спахме на плажа, но тъй като това прави невъзможно излежаването до късно, защото палатката се превръща в малка подла сауна, се позагледахме в сенчестите части , които опасваха пясъчната ивица, а именно ГОРИЧКАТА! Горичка, та гора! Сигурно е съвсем различно да отидеш с някой, който и друг път е бивакувал в гората и може да ти каже “ О, няма да се пуашиш, т’ва дето се стовари върху палатката е жълъд, не ни замергат никакви малки озъбени животинки, които излизат, когато падне мрак “ или “Я да закачим храната на онова въженце опънато високо между дърветата, за да не ни я плячкосат мишоците дето се крият в еей онзи храст” .

Тази година бяхме за малко, но пък с пълни ранички с провизии! Навзехме си консерва боб с бекон/ мноо е яка!/, още една консерва с мусака/бива/, сухари, пастет, сиренца за сандвичи, полу-готови спагети, консерва риба тон/нея си я върнахме, може след малко да я хапна/, сухи супи/само не трябваше да са крем-супи, защото изискват много търпеливо бъркане, но и бобчетата имат своя чар/. И всички тези неща приготвихме с любов в малките тенджерка и тиган за къмпинг на невероятно удобния примус, който се зарежда по един много специален безавариен начин от Пенко. Ох!

Е, вярно е, че да си приготвиш нещо за хапване трябва да имаш мерак и не малко въображение, съчетано със скрит талант. Добре се понагостихме и всяка вечер оставяхме по пътечка манджа и за малките мили горски буби, които биват два вида, според човека, който им отдаде нужното внимание...тадаам!!! :

много бързи – първи вид - и просветени – втори вид, последните съвсем естествено и спонтанно са осъзнали, че няма за къде да бързат . . .

Освен, че манджахме, успяхме да затъркаляме шкембета нагоре по пътеката към Емона. Бая баир! Само ние бяхме пеша-будали, всичко живо се придвижва в лъскави коли натам...към новото строителство на пустото селце. Може въобще да не е пусто, но в адската жега, в която пъплехме напред и все нагоре не видяхме жива душа...еей излъгах!!!ами имаше разни хора яхнали джипове и онези забавни, приличащи на тракторчета машинки “куад” или както и да се наричат, също и живи конски сили, размахващи нервно опашки, за да изгонят досадните мухи . . . и след като поседяхме на скалите предшестващи военната база и фара и се отпуснахме на вятъра, същия този вятър, който носи чайките близо , но не достатъчно близо за перфектната снимка . . . величествено е там! . . не може по никакъв начин да се опише или покаже на снимка или си бил там, или ще бъдеш . . . някога някъде на място, което ще усетиш така, че то ще се запечата в теб, ами да :) имам си такива съкровища аз, разни места по света и си ги нося с мен. Не е като с камъчетата, преди се стараех да си взема камъче от местата на които съм била и мислех, че това е важен ритуал, имах си го за мой и си го харесвах, забавно е наистина. Установих, че не всички камъчета успяват да извикат спомени у мен, значи не е трябвало просто да отмъкна камъчето от там, трябвало е да усетя, че е точно това камъчето, което иска да го взема и което няма да е просто едно камъче от някъде, а камъчето, което отдава енергиятата на мястото.

та след разходката по ръба на скалите, стигнахме ПОТгизнали в бистро “Яна”. Там се случиха не малко странни неща, като например дядото, който мъкнеше няколко бутилки “Бренди Тасков”, известно на всички бедни поразийници, взе че счупи една бутилка точно пред вратата и се затюхка. Една странна жена ни снима, май беше повече от странна . . . младеж и девойка с колела също се появиха в това време, поседяха малко и отпрашиха/много гадно – пича беше с огромна раница, явно носеше палатка и спални чували, а девойката с едно тумбесто раниче и толкова, на следващия ден докато си чакахме обратния стоп ги видяхме да поемат по баира – тя с все сила и дори не забеляза, че той слезе от колелото и го забута, ей така си изчезна зад завоя . . . жени!/

МНого гаден стоп, така не е било от , е... пак от миналата година, когато се наложи да разпъваме палатка в една нива. Изпуснахме влака този път. Само това ще кажа, за останалото ще прочетете в блога на другарчето, което сподели с мен всички тягости и радости в пътешествието :)