Атака на коньети!

Събота. Група пияни англичани се бяха разположили тактично към алеята пред НДК, за да могат изкусно да подсвиркат на мацките и да точат . . . лиги . . . бири . . . бири иии оркестъра засвири

. . . и такива вечери

Flying High Again

Bonjour, mon petit blog!

Чудех се как да си го наричам..едно време, когато имах мнооого време и ровех из всички тайни и забранени места вкъщи, а те наистина са много, се натъкнах на дневника на мама:) Та той първо бил замислен като читателски дневник, а после се превърнал в по-особен род- личен, таен дневник, в който мама си писала мисли и разсъждения, които са вълнували, терзаели, вдъхновявали и гъделичкали невинната и девическа душа :) И аз се добрах до него, както се и добрах до други скъпи спомени – 2 плитки, от ученическите и години – истински плитки, пазени пак на едно тайно място от сумати и години, сториха ми се позастарели и взех, че ги изкъпах, не знам дали беше само с вода или и с шампоан, та дотам с нейните плитки – изхвърлиха ги . . . но това са си невинни пакости – а когато се бях усамотила кротко в стаята на баба и когато ме намериха до мен ги доведоха малките отпечатъци по прясно изпраните пътеки на баба – осеяни с малки червени стъпчици от моите крачка, преди това артистично намазани с ружа на мама, който седеше в барчето в хола. Помня как изядох бая пердах....в банята, докато ме къпеха – бях се омазала цялата – идеята беше да си направя ръкавици....после ботуши, а всичко започна от бузите, нали там се слага руж. . . И мама се обръщаше към дневника си с “ Мила Мая, ....” аз много се учудих, но то не било случайно – Мая – идва от месец май, когато е родена мама :) И сега като започнах да си пиша в блогеца, а от толкова време не го бях посещавала даже да видя дали пък някой ънноун не е оставил някой познат коментарий, ...и ей така си казах, че е време да напиша нещо, и че си заслужава да направя мило обръщение към моя блог, мислех си за «Здрасти, бложе» или «Ооооо, блогчо!» и накрая се изфранкофончих, ей така :)

Та това е, ще вземе да стане много дълъг пост, пък е събота и хората се измързеливят и аз така, стига :) до тук

Psychofood&Ocean baby

Веднъж хванах един кактус – беше с красиви миниатюрни бодлички, които без свян се впиха в ръката ми, болеше. Повече не исках да бъда кактус. А били ли сте риби?

За морето накратко

Ей ме на! Пак съм си тук...

Не ми се връщаше, ей богу! Ама хич!

Гората – едно хубаво място, което не се оказа така спокойно, както изглежда отвън. Ами да! Дори предното лято, когато за първи път зърнах плажа на Иракли въобще не подозирах, че това не е всичко! Бях омагъосана от морето, което се разливаше подканващо пред мен и не можех да повярвам на очите си! на около 3 километра от една табела на пътя Варна- Бургас се крие това кътче! Май не случайно не е отбелязано на картата, а за него разбираш от някой, който е бил там и е попил поне част от атмосферата на безкрайната наслада, която те обзема от докосването на небето, пясъка, гората и човешкото въображение, изпъстрило целия плаж със всякакви причудливи украшения, каменни фигурки, подрънкващи джунджурии, ветропоказатели и изсъхнали дървета, превърнати в удобен стол например, на който можеш да поседиш сутрин, наблюдавайки изгрева и отпивайки на глътки или глътчета морската свежест. Миналата година се случи точно така – бяхме на стоп и се чудехме на кой къмпинг да се отбием, когато един приятел звънна, няма случайни звънки и случайни приятели, . . . речено-сторено. Само дето забрави да ни предупреди, че там няма магазини и, че който не си носи, може и да няма какво да яде. За наше щастие се намериха добри хора, които отиваха до близко цивилизовано място и обещаха да ни вземат малко сирене, хляб и салам! Не се появиха същата вечер . . . , тъкмо бяхме прежалили парите, които им дадохме и пийвахме сутрешното си кафе, планирайки да оберем всички зрели къпини от пътя, водещ към Иракли, когато се появиха и ни се извиниха, че не са могли да ни намерят вечерта! Кефффф голям! Бяха взели и сиренце, и хляб, и салам!!!

Та така, тогава първата вечер спахме на плажа, но тъй като това прави невъзможно излежаването до късно, защото палатката се превръща в малка подла сауна, се позагледахме в сенчестите части , които опасваха пясъчната ивица, а именно ГОРИЧКАТА! Горичка, та гора! Сигурно е съвсем различно да отидеш с някой, който и друг път е бивакувал в гората и може да ти каже “ О, няма да се пуашиш, т’ва дето се стовари върху палатката е жълъд, не ни замергат никакви малки озъбени животинки, които излизат, когато падне мрак “ или “Я да закачим храната на онова въженце опънато високо между дърветата, за да не ни я плячкосат мишоците дето се крият в еей онзи храст” .

Тази година бяхме за малко, но пък с пълни ранички с провизии! Навзехме си консерва боб с бекон/ мноо е яка!/, още една консерва с мусака/бива/, сухари, пастет, сиренца за сандвичи, полу-готови спагети, консерва риба тон/нея си я върнахме, може след малко да я хапна/, сухи супи/само не трябваше да са крем-супи, защото изискват много търпеливо бъркане, но и бобчетата имат своя чар/. И всички тези неща приготвихме с любов в малките тенджерка и тиган за къмпинг на невероятно удобния примус, който се зарежда по един много специален безавариен начин от Пенко. Ох!

Е, вярно е, че да си приготвиш нещо за хапване трябва да имаш мерак и не малко въображение, съчетано със скрит талант. Добре се понагостихме и всяка вечер оставяхме по пътечка манджа и за малките мили горски буби, които биват два вида, според човека, който им отдаде нужното внимание...тадаам!!! :

много бързи – първи вид - и просветени – втори вид, последните съвсем естествено и спонтанно са осъзнали, че няма за къде да бързат . . .

Освен, че манджахме, успяхме да затъркаляме шкембета нагоре по пътеката към Емона. Бая баир! Само ние бяхме пеша-будали, всичко живо се придвижва в лъскави коли натам...към новото строителство на пустото селце. Може въобще да не е пусто, но в адската жега, в която пъплехме напред и все нагоре не видяхме жива душа...еей излъгах!!!ами имаше разни хора яхнали джипове и онези забавни, приличащи на тракторчета машинки “куад” или както и да се наричат, също и живи конски сили, размахващи нервно опашки, за да изгонят досадните мухи . . . и след като поседяхме на скалите предшестващи военната база и фара и се отпуснахме на вятъра, същия този вятър, който носи чайките близо , но не достатъчно близо за перфектната снимка . . . величествено е там! . . не може по никакъв начин да се опише или покаже на снимка или си бил там, или ще бъдеш . . . някога някъде на място, което ще усетиш така, че то ще се запечата в теб, ами да :) имам си такива съкровища аз, разни места по света и си ги нося с мен. Не е като с камъчетата, преди се стараех да си взема камъче от местата на които съм била и мислех, че това е важен ритуал, имах си го за мой и си го харесвах, забавно е наистина. Установих, че не всички камъчета успяват да извикат спомени у мен, значи не е трябвало просто да отмъкна камъчето от там, трябвало е да усетя, че е точно това камъчето, което иска да го взема и което няма да е просто едно камъче от някъде, а камъчето, което отдава енергиятата на мястото.

та след разходката по ръба на скалите, стигнахме ПОТгизнали в бистро “Яна”. Там се случиха не малко странни неща, като например дядото, който мъкнеше няколко бутилки “Бренди Тасков”, известно на всички бедни поразийници, взе че счупи една бутилка точно пред вратата и се затюхка. Една странна жена ни снима, май беше повече от странна . . . младеж и девойка с колела също се появиха в това време, поседяха малко и отпрашиха/много гадно – пича беше с огромна раница, явно носеше палатка и спални чували, а девойката с едно тумбесто раниче и толкова, на следващия ден докато си чакахме обратния стоп ги видяхме да поемат по баира – тя с все сила и дори не забеляза, че той слезе от колелото и го забута, ей така си изчезна зад завоя . . . жени!/

МНого гаден стоп, така не е било от , е... пак от миналата година, когато се наложи да разпъваме палатка в една нива. Изпуснахме влака този път. Само това ще кажа, за останалото ще прочетете в блога на другарчето, което сподели с мен всички тягости и радости в пътешествието :)

Ха сега пък така

Леле хорааа,

Ми аз отивам на море, ей сега след малко тръгвам!

После ша разказвам!

wet cat on mars

По повод това, което ми е написал Хаси “блогът е като никога не порастващо малко дете, което винаги иска да яде ;)” съвсем естествено в 12:01АМ :)

Ами моят блог явно страда от недояждане, един такъв малък и хилавичък расте, трябва да се взема в ръце!

Имам рибка.

Подарък ми е за рождения ден, казва се Кашалот! Иначе е трихогастерче, малко, плашливо, но хубаво. Понякога когато аквариумът му – ваза е чист, виждам пипалцата му, които потрепват нервно, когато забележи, че съм му се оцъклила насреща...милото то....сигурно изглеждам страховито! Старая се да го храня от време на време, както и да му сменям водата, но като цяло Пенко се справя с тази тежка задача по-добре от мен! Ами добре се разбира с Кашалот: досега Кашалот само на него е позволявал да го вади от вазата с голи ръце ! и когато го види да приближава започва бързо да върти опашка! Пенко пък му говори мило,даже му обеща да му намери по-голям аквариум и помпа от Чвока. За съдбата на рибките на Чвока няма да разказвам . . . това е драматична история с естествен край на живота им.

А пък съседското коте Тара тази сутрин се промъкна през прозореца и ми прави компания докато си пиех сутрешното “3 в 1”. В този ранен час вече миришеше на манджа?! От това заключих, че е яло и няма защо да го насилвам със сладкиши. Показах му трихогастера и то скочи и заплува с Кашалот. Направиха си състезание по плуване под вода със затворени очи. Беше изключително вълнуващо, аз следях с едно око Кашалот, а с другото Тара. Важното беше Кашлот да не поглежда, а Тара да не излиза на повърхността да си поеме въздух. Издържаха около две минути и тогава Кашалот избълбука –Предавам се – ще гледам. Тара изскочи с отвращение от водата и се закле повече да не се състезава с Кашалот! За да не разбере за победата съседката-стопанка на Тара я изсуших със сешоара и обещах да пазя тайната и, а в замяна тя да ми даде два от деветте си живота! Сега Тара е със седем, а аз с три:) Общо десет, на т'ва му се казва далавера. А според сделката, която сключихме с дявола при изчерпването на животите на единия другия губи останалите му, това ме обърка докато слагах изящния си подпис на черния лист, но Тара не се поколеба дори и за миг. Сега все още не знам кой кого е метнал, но със сигурност съм или аз или тя...или дявола?!